Коняри сме родом, и днес спим на слама, в конюшни,
и всичките наши богатства са косми и тор от коне.
Мълчим или само за конски болежки си шушнем.

Край вратите на замъка, глътнат от нощната хала,
прогърмяха копита, копита, копита на буйни коне.
Конете ни сринаха своите ясли. Очите им святкаха в бяло.

Със сламки в косите и с мишки в джобове изскочихме вън
сред мрак, избуял в океанска вълна от коне
и в трус от копита. А всяко лице, упоено от сън,

се превърна във валчеста маска под жълтия лъч на фенера -
глави без тела или само с тела на коне,
които процвилваха, хапеха, къртеха земната сфера.

Тъй бял бе огромният замък, луната - тъй кръгла,
а всичко останало - водовъртеж от коне
до ръба на очите ни, жадни гърма да погълнат.

Край фенера се свихме, телата ни пиеха тътена
и ни жегна мечта да загинем под тия коне,
от които земята в копита и гриви се беше разпъпила.

Пияни от грохот, навярно сме паднали в плен
на съня, оглушени, обвити в мъгла от коне.
Свестихме се схванати: вън бе настъпил просторният ден.

Оттатък вратите пустинната шир се развърна
в скорпиони и камъни. Нашите верни коне
лежаха отпуснато в яслите, потни, посърнали.

О, нека накръст ни разкъсат горките коне,
ако Страшният съд е разлом от пламтящи коне,
ако цялата Вечност е кръгов галоп на коне.